История на мозайката
История на мозайката
С понятието „история на мозайката“ се означава диахронният поглед върху това специфично изкуство от праисторията до наши дни, със свързаните с него исторически цикли на разцвет, упадък и възраждане на интереса на ранните или късните художници към изобразителната сила на мозайката. Историческият очерк на мозаечното изкуство е разделен на три основни етапа с отделни аналитични периоди:
- Така наречената „класика“ – от произхода на изкуството в Близкия изток до сводестите мозайки на раннохристиянското изкуство (Sta. Costanza[1]).
- Голямата „средновековно-византийска“ фаза с вградени и сводести мозайки
- „Модерната“ фаза, която започва с възраждането на интереса по време на Ренесанса[2].
Трябва да се отбележи, че настоящата класификация не отчита развитието на мозаечното изкуство в Америка през предколумбовия период. Въвеждането на този специфичен контекст за това специфично изкуство се класифицира хронологично в края на средновековно-византийската фаза на така наречения Западен свят.
Изкуството на мозайките датира от четвъртото хилядолетие пр.н.е., когато са използвани конуси от теракота, отпечатани върху подове или върху земята, за да се създадат специфични декоративни мотиви[3]. Сред най-ранните мозаечни артефакти са стени от Месопотамия или колони от Урук, върху които са използвани конуси за създаване на геометрични модели[4]. Стени, стълбове (wattle and daub) и колони, украсени с конуси от варовик или глина, потопени в пигмент и залети със смола.
През средата на III хилядолетие пр.н.е. фациесът е украсен с мотиви, създадени от миди, лазурит и цветен варовик, също вградени в смола. Такива фациеси са открити в много месопотамски градове, особено в Ур. Основата на гръцката традиция за изработване на подови мозайки обаче вероятно се крие в мозаечните подове, изработени в Асирия и Фригия с речни камъни през покъсните периоди, през VIII и VII в. В ПО-КЪСНИ ПЕРИОДИ, ПРЕЗ 8 И 8 Г. ПР. Две такива мозайки са открити в Асур от немския археолог Валтер Андрае в храмовия комплекс Ану-Адад[5].
В Тиле Хьоюк в Югоизточна Турция, селище на неохетската държава Кумук, завладяна от Саргон II Асирийски (ок. 721-705 г. пр.н.е.), е разкопано двуетажно жилище с дълги, тесни мансарди, разположени около затворен вътрешен двор. Дворът е покрит с мозаечен под от 238 бели и черни квадратчета (шахматна дъска) и четири червени квадратчета, разположени така, че да показват главния вход на жилището[6]
Значителна промяна в използването на мозаечни настилки се наблюдава във Фригия. Гордион, столицата на Фригия, е бил богато украсен с подови мозайки (камъчета) още през VIII в. пр. Три от тези мозайки са открити във великолепни сгради, разрушени от кимерийците в края на VIII и началото на VII в. пр. Те са датирани като съвременници на асирийските мозайки, но имат различно предназначение на обекта. Те се използват в най-важните мансарди, а не на открито, и техниката им се смята за отлична[7].
В контекста на мезоамериканската художествена продукция терминът „мозайка“ се прилага не само за архитектурни повърхности, както е в гръко римския свят, но и за различни предмети, включително вази, щитове, маски, човешки черепи, дръжки на учебници и култови фигурки. Средството за украса са фрагменти от твърди камъни и други материали.
През V и IV в. пр.н.е. гърците популяризират мозайките като форма на изкуство с прецизни геометрични дизайни и антропоморфни или териоморфни мотиви. Мозайката на класическия свят обикновено украсявала къщата – най-често трапезарията и нейното преддверие. Това предполага тясна връзка между мозайката и банкета и е ясно илюстрирано в Дионисиевите теми и концентричните композиции, проектирани по такъв начин, че да представят едни и същи мотиви на всички присъстващи, независимо от позицията им в помещението. Тъй като на банкета са присъствали само мъже, тази украса е очертавала ясно границите между андроните и женския банкет.
В два специални археологически обекта – Олинт и Пела в Северна Гърция – са запазени много мозайки от камъчета. Мозайките в Олинт датират от V в.пр.Хр. и представляват предимно квадратни или кръгли композиции с прости очертания и фризове около централната митологична тема. Използването на мозайки в светли и тъмни цветове тук се смята за доста сложно. Фигурите са изработени от бели камъни на черен или тъмносин фон. За оформяне на контурите са използвани по-малки черни камъни. Плочките са с еднакъв размер и неоформени, а вниманието към детайлите е насочено към централните теми.
През елинистическия период се увеличава броят на сградите, в които се използва мозаечна украса в различни области, различни от тези на симпозиума или украсата в андроните. Също така става ясно, че много голяма част от пространството в елинския ойкос е било посветено на развлеченията на гостите. Драстичното нарастване на употребата на мозайката през този период изглежда е резултат от нарастващия просперитет, съчетан с промени в обичаите, които правят излагането ѝ по-приемливо. От 200 г. пр.н.е. се използват специално оформени тесери (тесери[8]) за изобразяване на допълнителни детайли и цветни акценти на произведенията. Използването на малки плочки позволява да се имитират рисунките, както се вижда най-вече от запазените по-късно творби в Пела и Помпей.
Мозайките от този конкретен период представят много стилистични и технически нововъведения, въпреки че не е възможно да се определи тяхната дата. Съществуват мозайки от III в. на ПСВ, които следват техниката на използване на микроцифри, но липсващото звено във веригата. Техниката е усъвършенствана в един от царските дворове на елинистическите царства, вероятно в Александрия или Пергам, където са открити произведения с голяма деликатност и техника. От средата на II в. Изкуството на мозайките завладява богатите домове в елинистическия свят – от Испания до Афганистан. Народите от елинистичния свят възприемат изкуството на мозайката заедно с други аспекти на гръцкия начин на живот като средство за изразяване на гръцката си идентичност или като средство за демонстриране на близост с гръцката култура[9]. Полезността на мозайката в архитектурната структура на елинистическите сгради придобива особен характер, тъй като тя се превръща в средство за физическо разделяне в случаите, когато в по-малките сгради няма достатъчно място. Демонстрацията на социалния статус изисква съществуването на повече от един симпозиум и това е възможно чрез архитектурното използване на изкуството[10].
През елинистическия период се различават два различни стила – източен и западен. Характеристиките на тези две различни тенденции могат да се видят най-ясно в ранните мозайки от Помпей, които следват гръцката западна традиция, обогатена със сцени от ежедневието. Помпейските аристократи се стремят към украса, която да демонстрира познаването им на гръцката култура, което до голяма степен насърчава производството на копия или използването на идиологичните и стилистичните елементи на гръцкия стил. Изглежда, че специфичните изисквания на пазара в Помпей са били обслужвани от различни производствени техники. Съществуват доказателства за разграничаване на производството на стенни и подови мозайки, което вероятно е било извършвано от местни занаятчии[11].
Непрекъснатото разширяване на Римската империя е идеалната среда за разпространение на мозайките, въпреки че има значителни разлики в нивото на изкуството. Сравнението между мозайките от римска Британия и тези от Италия показва, че британските мозайки са с по-прост дизайн и по-слабо усъвършенствана техника. По-типичните римски теми включват култови и домашни сцени и геометрични мотиви.
С възхода на Византийската империя от V век нататък тази форма на изкуство придобива нови характеристики. Тези особености включват азиатски стилистични и идиологични влияния и използването на специални стъклени мозайки, които първоначално се произвеждат в Северна Италия и са известни под общото наименование емайли. Емайлите са изработени от дебели слоеве цветно стъкло, имат неправилна повърхност и съдържат малки въздушни мехурчета. Понякога гърбовете им са били покрити с тънки сребърни или златни листа, за да се постигне съответният естетически ефект на скрита яркост, абстрактно измерение на святост, което не се среща в никой друг период на мозаечното изкуство.
Докато Византия все още процъфтява, през VIII в. маврите пренасят ислямското изкуство на мозайките на Иберийския полуостров. По-късно каменни, стъклени и керамични мозайки се използват в целия ислямски свят, но за разлика от антропоморфните изображения във византийското изкуство – с изключение на иконоборческия период – ислямските мотиви са предимно геометрични и математически. Примери за такива мозайки могат да се видят в Испания, в голямата мюсюлманска джамия в Кордоба и в двореца Алхамбра. В арабските страни се развива специфичен декоративен стил, наречен zilitz, основан на сглобяеми керамични форми, които се обработват от художници, за да се съчетаят идеално в процеса на покриване на пространството.
В посткласическата предколумбова Централна Америка, през периода на ацтеките (1376-1519 г.), мозайките се използват като архитектурна украса и като покритие на ритуални предмети. В мозайките често се използват скъпоценни материали като обсидиан, гранат и калцит (тюркоаз). Един от най-добрите примери за този вид мозайка е артефактът от XIV в., известен като маската на Кетцалкоатл. Сгради, покрити с мозаечна украса, са открити и в археологическия обект Митла в Оахака. Декоративните ленти на сградите са изработени от малки добавени камъни с различни цветове и форми. Други богато украсени фасади на маите в Уксмал и Чичен Ица, Юкатан, демонстрират използването на териоморфни и геометрични мотиви върху екстериора на сградите.
В останалата част на Европа изкуството на мозайките запада през Средновековието, въпреки че някои вотивни модели се използват в абатства или други храмови сгради. Възраждането на интереса към изкуството на мозайките – особено към византийския стил – през XIX век се наблюдава в сгради като Уестминстърската катедрала и Сакре Кьор в Париж.
В модерните времена мозайките са възприети и от новото течение в изкуството, т.нар. арт нуво. В Барселона Антони Гауди Антони Гауди и Хосеп Мария Жужол създават впечатляващи керамични мозайки в парка Гуел през първите две десетилетия на 20 век. За покриване на повърхностите на сградите е използвана техника, известна като тренкадис. В техниката си те включват и материали, получени от счупени керамични и други предмети, което е революционна идея за изкуството и архитектурата.
1. ↑ Мавзолей на Констанция – изобщо не е светец според историка Марцелин – и Елена, дъщери на император Константин
2. ↑ Fischer P., 1971, 15-24.
3. ↑ Opus tesselatum, техника на плътна композиция от теселации, така че субстратът, върху който са отложени теселациите, да не се вижда.
4. ↑ Britannica on line: запис „mosaic history“
5. ↑ Andrae W. 1909, x.
6. ↑ French DH 1985, 211-15.
7. ↑ Young, Rodney S. 1965, 4-13
8. ↑ Вижте Koumanoudis St., 1972, Lexikon Latinohellinikon, Grigoris, Атина: запис tessera, ae
9. ↑ Ogden D. 2002, 221-251
10. ↑ Годишник на Британското училище в Атина, 391–426
11. ↑ Westgate, RC 2000, 204, 255-275
Техниката на мозайката
Мозайката е техника за покриване на повърхности с малки, обикновено квадратни плочки от естествени камъни или стъклена мозайка, които се залепват върху подходящо оформена основа от варов разтвор, като се създават сложно декорирани повърхности.
Най-старите запазени мозайки се намират в Източното Средиземноморие и особено в Мала Азия и датират от VIII в. пр. От Източното Средиземноморие техниката на мозайките е пренесена в Рим през I в. пр.н.е., а оттам – в цялата Римска империя. Римляните са първите, които използват мозайки за стени в изкуствените пещери, посветени на музите (Мозайка).
Мозаечните украси процъфтяват по време на Византийската империя. В допълнение към подовите и стенните мозайки византийците изработват и преносими мозаечни икони.
Византийска мозайка
Византийските стенни мозайки са създадени чрез директно поставяне на плочките върху специално подготвена повърхност от варова мазилка, състояща се от различни слоеве:
- Долният слой с дебелина 2,5 cm се състои от неразрязани материали: мраморен прах, вар, тухлен прах и нарязана слама, които придават обем на разтвора, свързват материалите и улесняват абсорбирането на влагата. Преди да изсъхне разтворът, с мистрията се правят вълнообразни жлебове в разтвора, за да може да се залепи следващият слой разтвор.
- Следващият слой с дебелина 1,5 – 2 cm се състои от същите пресети материали с по-тънък състав.
- Третият слой, с дебелина от 1 до 1,5 cm, е пресяван два или три пъти и не съдържа слама.
Замазките се закрепват със здрави пирони с плоски глави. Обикновено третият слой – този, върху който се поставят плочките – се боядисва в „земно червено“. Гласоподавателят е работил с чернова в монохромно изпълнение с кафява или черна боя. Във византийските мозайки плочките са с неравномерен размер. Обикновено много малки мозайки се използват за лицата и обикновено за голите части на фигурите, докато по-големи се използват за дрехите и равнината на фигурата. Всички тези плочки са имплантирани една по една върху прясната мазилка под различен ъгъл, което позволява възможно най добро използване на външната светлина. От само себе си се разбира, че гласуването е извършено на части и понякога се виждаше зашиването на повърхностите, но еднаквият червеникав цвят на мазилката гарантираше единството на цялото. Както е очевидно, това е скъпоструваща и трудна техника.
В случая с преносимите мозаечни икони стилът е особено различен. Върху дървото се полага слой восъчен мастик, в който се имплантират плочките. Размерът на парченцата тук е значително по-малък, отколкото при стенните и подовите мозайки. Често те достигат размера на върха на карфица.
* Византийска Живопис, византийско общество и неговите изображения, Nausica Panselinou, публикации на Kastaniotis, 2000 г.
* Техниката На Мозайката, Kolefas Giannis, публикации на Националната организация на гръцките занаяти, 1970 г.